Хей ти! Да, да…точно ТИ! Не разбра ли, че през 2012 е края на света. Къде си се запътил да поставяш рекорди в кхигата на Гинес, или да си купуваш къщи и да заформяш някво жалко подобие на гнездо с приятелката ти от 1-ви клас? Я се вземи в рЪци и са приготви за специалния ден.  Да не го изпуснеш ей!

Мда, доста оптимистично би звучал един подобен лозунг нали? Кво като ша са мре..нали е само веднъж, та ще го и изпуснем. Как пак да не.
Няма да крия, че тази публикация е дълбоко инспирирана и обмисляна след като гледах филма “2012″, който чаках с такова нетърпение. Разбира се добре, че беше поста на колегата Йорданов, че да ме подсети да си напиша публикацията в блога. Тенкю Жоре.

Та да преминем на отсрещния тротоар, че на тоя падат некви тухли, пак паравят ремонт съседите, и да си дойдем на думата.
2012-та не е далече, ама никак даже - има няма 2 години, дето ще минат като прочетен вестник в тоалетната и ей го на, унищожението чука на вратата ви и ви приканва да излезнете най-накрая.

Мислех, че филма, който гледах - “2012″ - е нищо повече от поредния холивудси екшън претрупан и залят от ефекти, както Хималаите от цунами, но всъщност ми даде повод за дълбокопроникновенни размишления над култовия въпрос - “Какво по дяволите бих направил ако знам, че утре света ще загине и аз барабар с него”. Първото, което на всеки му идва на акъла е, че ще изкара последните си мигове в приятната компания на семейството си, самосъжалявайки се какво не е успял да направи със съседката, или мислейки, че това е най-удобния момент да каже на банкера си, че заема от 20 000 никога няма да му го върне. Разбира се, това е единия вариант, ако си се примерил със съдбата си и си си казал, че така или иначе все някой ден ще пукне, що да си даваш зор да не е сега и да си спестиш чакането. Други варианти обаче има в огромни количества, стига да имаш богата фантазия, без разбира се да пропускаме и варианта, в който ще търсиш секретни скици на космически кораб в гугъл, за да се махнеш час по скоро от разпадащата се планета. Успех !

Но какво все пак би направил в тази ситуация. Събуждаш се, пускаш си любимия музикален канал, за да се разсъниш и протягайки се в леглото те посреща неприятната новина, че утре света ще загине. Имаш един ден - един единствен ден през, който трябва да живееш така както не си успял през всичките си 20 години. Е как по дяволите се компенсират 20 години и много неосъществени мечти и желания за един ден? Практически и физически е невъзможно. Къде отиват всичките ти планове за бъдещите месеци, организацията ти с приятели за бънджи от някой мост, излета с потенциалното ти ново гадже на вилата където се надяваш да смажеш кавала… Всичко което си планирал по един или друг начин се проваля за съвсем краткото време от 2 мин в които ти казват неприятната новина, и че по никакъв начин не може да бъде предотвратена глобалната катастрофа. Замисляш се над това и си казваш…”Мамка му, защо не си купих онова ферари когато имах възможност?” Разбира се да мислиш в този момент е възможно е най-най-глупавото, което може да направиш. В този момент, първото което трябва да направиш е да се хванеш здраво и да се пуснеш из града да си пожиееш колкото можеш и както можеш. Дали ще отидеш в най-скъпо платения публичен дом, ще се налееш като свиня в кочина и ще изебеш половината маски там, или ще се отдадеш на хапване и пийване пред телевизора, следейки отброяването до сблъска с метеорита…ами варианти са много. За жалост няма рецепта какво трябва да правиш в такъв случай, нито някакво ръководство за ползване. И никой не знае как би постъпил в такъв случай. Запитайте майките си, или синовете си, или сестрите си, как биха постъпили  и те също няма да знаят.

Важното е, че такъв ден трябва да се изживее напълно, на максимални обороти. В такъв ден, всички стават равни, няма президент, няма полиция, няма обикновен човек. В такъв ден всеки един изпитва чуства каквито до сега никога не е изпитвал и никога повече няма да изпита. Светът никога не е бил по близо до теб и никога толкова далеч. Мислиш, че всичко е в ръцете ти, можеш всичко и искаш всичко. Но си толкова далече, защото нямаш повече време, време което е изтекло неусетно през пръстите ти като пясък. Запитваш се дали си живял така както си искал и дали това, което си постигнал те задоволява…въобще има ли смисъл от това, което имаш, от това което си. Ще се изправиш ли пред себе си с ясната мисъл, че това си ти и не си се заблуждавал през всичките тези години. Живял ли си истински, или е било просто една заблуда? Ще видиш ли живота си на лента както говорят, в момента на смъртта ти, ще видиш ли тези които си загубил, ще съжалвяш ли за тях или ще съжалиш за себе си. Ще съжалиш ли, че никой няма да те запомни, никой няма да помни какво си направил и постигнал, ащото няма кой да те пломни на една загиваща планета. Пясъците на времето вече са свършили, изчерпали са се и всичко идва към своя край…те просто изтичат оставяйки зад себе си един миг, един толкова кратък спомен, който в момента на смъртта ти ще бъде напълно загубен.

Е, тогава как би постъпил?